8 ответов в этой теме

[Bulgaria]

История на Българската Православна Църква

I. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И ОСНОВАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА

Корените на Българската православна църква се крият в цветущите християнски общини и църкви, които били устроени на Балканския полуостров още през първите векове на християнската ера. Нашествието на славяни и българи в балканските земи /VІI - VII в./ разстроили до известна степен църковната организация и създали трудности за християнизаторската мисия, но не поставили дълготрайни препяствия по нейния път. Византийски писатели свидетелстват за различни връзки на Източната империя с новите заселници - славяни и българи, както и за взаимоотношения на завоеватели с християнизираното туземно население. Християнството проникнало сред българските славяни /прадеди на български народ/ още от VI - VIII век. Продължителният процес на християнско влияние постепенно /VII - IX в./ обхванал и прабългарите. Развитието на живота в страната и международните отношения на славянобългарските държави благоприятствали за успеха на християнството, което намерило достъп дори до ханския двор /IX в./. Местното население, покръстените български славяни, постонния контакт с Византия, размяната на военнопленници, употребата на гръцки език и др. фактори улеснили християнската мисия в Първата българска държава. Папа Николай I бил уведомен, че още в началото на 60-те години на IX в. "мнозина от българите станали християни". След покръстването на княз Борис I /865 г./ християнството станало официално вероизповедание в страната. Йосиф Генезий съобщава, че от Константинопол били изпратени в България "отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра". Евангелското слово дало нови обилни плодове.

Княз Борис ратувал за просветно и ревностно духовенство, за благоустроена, автокефална Църква - дори с ранг на патриаршия, която да отговори на нуждите на епохата : да служи на народното единство и културния възход на страната, да укрепва новия обществен строй, държавната независимост и престиж на България. За постигането на тази цел, като използвал умело историческата обстановка, благоприятните условия и переспективи, той минал по пътя на тригодишни преговори с Рим, за да обърне след това отново поглед към Византия. От 5.Х.869 до 28.II.870 г. в Константинопол заседавал църковен събор по делото на патриарх Фотий. Тук пристигнали български пратеници, посрещнати с подобаваща почит. На извънредно заседание /4 март/, с участието на римски пратеници и представители на четирите източни патриаршии, бил поставен на съборно разглеждане въпросът за църковната юрисдикция в България. След продължителни разисквания, в които ярко се отразили целите и задълбочаващите се вече противоречия на Рим и Константинопол, окончателно се утвърдило становището, че българския народ е свързан в църковно отношение с християнския Изток. Представителния форум на 4 март 870 г. създал отделна църковна област и поставил основите на Българската църква, която завинаги се свързала с източноправославната общност. Хронологически тя се явява осма по ред /след четирите източни патриаршии: Константинополска, Александрийска, Антиохийска, Иерусалимска, и трите древни архиепископии: Кипърска, Синайска, Грузинска/ в тогавашната органическа общност на православните сестри църкви. Отначало Българската църква била автономна архиепископия. Тя се намирала под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила и първия си предстоятел, духовенство, богослужебни книги и др. Ползвала се обаче с широка вътрешна автономия. Скоро се създали условия за нейното процъфтяване и автокефално устройство.

II. БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ПРЕЗ СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ

През 886 г. в България пристигнали най-видните ученици на светите славянски просветители Кирил и Методи. В градовете Преслав и Охрид били организирани книжовно-просветни школи. Именно в резултат на тяхната дейност настъпил т.нар. "Златен век" на старобългарската книжнина и образованост. Още в края на IX в. българския език станал официален в църквата и държавата. Строежът на църкви и манастири спомогнал за развитието на българското изкуство. От буренясала и трънлива езическа нива България станала истински духовен разсадник и мощен фар на славянската култура. Българската църква имала вече родна иерархия, растяла в благодатна сила и духовна зрялост, успешно утвърждавала православната вяра, благочестие и просвета, насочвала народа към духовен подем.

През Х век Първата българска държава достигнала върха на своето могъщество. Християнството дало тласък на прогресивния за онова време процес на феодализация и укрепило централната държавна власт. Църквата спологнала за вътрешнополитическия стабилитет на държавата и за създаване народностно, религиозно и духовно единство, за културното процъфтяване на народ и родина. След военните победи при р. Ахелой /Анхиалско/ и Катасирти /до Цариград/ българския владетел княз Симеон се провъзгласил за цар. Положението на Църквата в устройствено положение трябвало да отговаря на нарасналия международен престиж на българската държава. По онова време господствала създадената във Византия теория за тясна връзка между държава и патриаршия: "царство без патриарх не бива". По силата на този възглед към 919 г. на църковно-народен събор Българската църква била провъзгласена за автокефална и издигната в ранг на патриаршия. През 927 г. в резултат на сключения мирен договор взаимните отношения между България и Византия се подобрили. Както се вижда от историческия паметник "Архиепископи на България" /т.нар. Дюканов каталог/, тогава била потвърдена автокефалията на Българската църква и признато патриаршеското и достойнство.

През втората половина на Х в. поради военно-политически обстоятелства българският патриаршески престол се премествал последователно от столицата Преслав в Доростол, Триадица /София/, Воден, Мъглен, Преспа и накрая се установил в Охрид - столица на Западната българска държава, възглавявана от цар Самуил /976-1014 г./.

След падането на България под византийско иго /1018 г./ император Василий II признал автокефалията на Охридската архиепископия и със специални грамоти /хрисовули/ определил нейните граници, епархии, имуществени и др. права, но отнел патриаршеския и титул. От втората грамота на императора и "Дюканжевия каталог" ясно се вижда, че Охридската архиепископия е приемница и продължителка на древната Българска патриаршия. Макар да се намирала под различна политическа власт /на византийци, латинци, българи, сърби и турци/ нейната автокефалия била зачитана близо осем столетия - до неправомерното и унищожение в 1767 г. Въпреки че минала по пътя на сериозни изпитания и дълго време била ръководена от инороден клир, Охридската архиепископия успешно вършила своята църковна мисия, пазила славянското богослужение, съдействала за развитието на славянската писменост и укрепвала патриотичното съзнание на своето паство, а по-късно послужила като знаме на борците за българска църковна независимост.

В резултат на успешното въстание, ръководено от братята Петър и Асен /1185 - 1186 г./, било поставено началото на Втората българска държава със столица Търново. Поради приемствената връзка между църковните центрове в Преслав и Охрид, и особено въз основа на принципа за свързване държавния суверенитет с църковната автокефалия клирът и вярващия народ в Търновска България ратували за възтановяване на Българската патриаршия. Отначало /1186 г./ била учредена самостоятелна архиепископия в Търново. Наскоро се направили постъпки за нейното признаване по надлежния църковноканоничен ред и въвеждането и в патриаршия. В резултат на връзките /1203 - 1204 г./ на българския владетел цар Калоян с папския престол, установени повече с политическа цел, първия търновски архиепископ Василий бил провъзгласен от папа Инокетий III за примас. Той се титуловал: "примас и архиепископ на цяла България и Влахия".

Българската църква все повече укрепвала външно и вътрешно. Скоро се създали условия за всеобщо признание на нейната автокефалия и за издигането и в ранг на патриаршия. През 1235 г. в гр. Лампсак бил свикан голям църковен събор под председателството на Константинополскиа патриарх Герман II. Тук участвали много гръцки и български архиереи, игумени на манастири, светогорски монаси. Със съгласието на всички източни патриарси съборът утвърдил патриаршеското достойнство на Българската църква. Възглавявана от достойни предстоятели, тя била добре устроена, имала голям диоцез, проявила особена активност и оставила светла диря в историята. Под крилото на Българската патриаршия била организирана Търновската книжовно-просветна школа с представители преп. Теодосий Търновски, св. Патриарх Евтимий и още плеада културно-просветни деятели. Така тя станала ревностна продължителка на делото на Охридската и Преславската школи. Отбелязан бил значителен подем в областта на литературата, архитектурата, живописта и пр. Голям разцвет получила религиозно-богословската книжнина. Най-бележит писател, богослов и учител, изряден архипастир и пламенен родолюбец бил Търновския патриарх Евтимий /починал около 1404 г./.

След падане на Търново под османска власт /1393 г./ и заточението на патриарх Евтимий отново се разтроила автокефалната църковна организация. Българския диоцез бил подчинен на Константинополската /Цариградската/ патриаршия. Другия български църковен център - Охрид - просъществувал още няколко века /до 1767 г./ като твърдина на вяра, благочестие, народностен дух и независимост.

III. ЦЪРКОВНАТА ЗАКРИЛА НАД БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ ПЕТВЕКОВНОТО ДВОЙНО ИГО (ПОЛИТИЧЕСКО И ДУХОВНО)

В края на XIV в. българския народ изгубил своята свобода, политическа и духовна. Тежките условия на двойното иго възпрепяствали неговото културно и политическо развитие. Подтисничеството, експлоатацията и безмилостните жестокости принудили хиляди българи, заедно с по-голямата част от оцелялата интелигенция, да емигрират във Влашко, Молдавия, Русия, Сърбия и Австрия. Масови изселвания на българи от родните им земи ставали и след всеки бунт, след възстанията за независимост, както и след всяка руско-турска война.

Мнозина били насилствено помохамеданчвани, преселвани и избивани от османските завоеватели. Така например по заповед на великия везир Мехмед Кюпрюли били потурчени в 1657 г. чепинските българи. Поп Методий Драгинов от с. Корова съобщава, че тези, които отказвали да приемат мохамеданството, били избити, а на избягалите по горите били изгорени къщите. През XVI и XVII в. по същия начин били потурчени българи в Ловчанско, Тетевенско, Свищовско, Никополско и Търновско. Делиорманът, който в XVI в. бил още български, след XVII в. придобил мохамедански облик чрез колонизация и насилствено потурчване на християнското население, което се сляло с гъстата османска маса и изгубило родния си език. Такава съдба сполетяла много българи през XVII в. в Разлог, Крупник и р. Брегалница. През XVIII в. насилствено били помохамеданчвани преславските села Търновци и Черковна.

Една част от помохамеданчените изгубили завинаги народностното си съзнание и забравили родния си език. Друга част от тях, така наречените помаци или българомохамедани, запазили българския си език и обичаи, но изгубили за векове съзнанието за принадлежността си към своя народ.

Завоевателите не пощадили също християнските светини и културни паметници. В Търново били разрушени патриаршеската катедрала "Св. Възнесение" и дворцовата църква "Св. Петка". Покорителите на Търновска България унищожили 18 болярски църкви на хълма Трапезица. Храмът "Св. 40 мъченици" бил обърнат в джамия. Търновската царква "Св. Богородица" била преустроена в баня. В Пловдиска епархия чепински помаци разрушили 218 храма и 33 манастира. Във Видин била разрушена катедралата "Св. Богородица". Множество храмове в различни краища на българската земя били обърнати в джамии.

Тежък бил ударът и върху българската църковна организация, подчинена на Цариградската патриаршия. Фенерското духовенство провеждало асимилаторска политика. На първо време висшето българско духовенство било заменено с гръцко, което служело в храмовете и проповядвало на неразбираем за народа език. То откривало гръцки училища, които провеждали асимилаторска дейност. Такива имало в Търново, Свищов, Котел, Сливен, Пловдив, Одрин, Струга, Битоля, Воден, Струмица, Мелник, Сер и др.

Османските завоеватели дали на цариградския патриарх широки граждански и съдебни права. Той станал висок султански сановник и върховен началник на всички православни християни в Османската империя. Граждански и съдебни функции притежавали и епархийските владици, предимно гърци, които налагали на българското население данъци и ги събирали насилствено със съдействието но местната власт.

Измъчения български народ копнеел за църковна и политическа свобода и се борил срещу поробителя. През тази изключителна епоха Църквата се оказала най-добрия бранител на праотеческата вяра, пазител на народния дух и възпитател в дух на родолюбие. В организираното през 1598 г. първо Търновско въстание взели участие: Търновския митрополит Дионисий и епископите Теофан Ловчански, Иеремия Русенски, Спиридон Шуменски, Методий Романски /Тракийски/, а така също 23 никополски и 12 търновски свещеници.

През втората половина на XVI в. като организатор на освободителна борба е известен и Охридския архиепископ Атанасий.

През XVII в. съзаклятие организирал римокатолическия епископ Петър Парчевич.

В 1737 г. Самоковския митрополит Симеон бил обесен заради неговата родолюбива дейност.

Църквата дала много мъченици за вяра и род. Изумителни са подвизите на св. Георги Кратовски /+1515/, св. Николай Софийски /+1555/, епископ Висарион Смоленски /+1670/, св. Дамаскин Габровски /+1771/, св. Злата Мъгленска /+1795/, св. Иоан Българин /+1814/, преп. Игнатий Старозагорски /+1814/, св. Онуфрий Габровски /+1818/ и др.

Огромна роля за опазване православната вяра и народностното съзнание на българския народ през време на робството изиграли манастирите. Пръснати по цялата българска земя манастирите преди всичко задоволявали религиозните нужди на селищата, в които нямало църкви и свещеници. Те пазели християнското и народностното съзнание, насаждали благочестие, развивали книжовно-просветна дейност. Това се отнася най-вече до манастирите: Зографски и Хилендарски в Света гора, Рилски, Троянски, Етрополски, Дряновски, Черепишки, Кукленски край Асеновград, Лесновски, Гложенски, Драгалевски и др. Известни книжовници от тази епоха са : Владислав Граматик /XV в./, Димитър Кантакузин /XV в./, поп Пейо /XVI в./, Матей Граматик /XVI в./, поп Тодор Врачански /XVIII в./ и др.

Освен това, пътуващи монаси /таксидиоти/ обикаляли родната земя, откривали килийни училища, учели народа на българско четмо и писмо, вършели възродителна дейност. Те били предвесници на Българското национално възраждане. Неуморен таксидиот и книжовник бил Йосиф Брадати /XVIII в./.

През време на игото килийни училища имало в Трявна, Елена, Враца, Габрово, София, Пловдив, Пирот, Скопие, Самоков, Калофер, Сопот, Копривщица, в селата из Странджа планина и другаде.

В манастирите били организирани редица бунтове срещу поробителя. Оттам излязъл и първия пламенен зов за национално осъзнаване. Преп. Паисий Хилендарски /втората половина на XVIII в./ стои в началото на Българското възраждане. В неговата "История славяноболгарская" е начертана пограмата за църковно-национална и политическа независимост. Тази дивна книга привлякла и други труженици за народна подбуда. Между следовниците на преп. Паисий били и следните духовници: св. Софроний Врачански /1739-1813/, иеросхимонах Спиридон от Габрово /XVIII в./, иеромонах Иоаким Кърчовски /+1820/, иеромонах Кирил Пейчинов /+1845/ и др. Раждвижили се и съпротивителните сили на народа. Започнала борба за църковна и държавна независимост, която довела до желания край: извоюването на Българската екзархия в 1870 г. и освобождаването на България в 1877/78г.

IV. БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЯ

Няколко столетия Българската църква се намирала под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Гръцката църковна организация, в която били включени и българите, както и отъждествяването на веровата с народностната принадлежност от страна на завоевателите, станали причина с течение на времето българите в Османската империя да бъдат уеднаквени с гърците и да бъдат наричани също "рум-милети", т.е. гръцки народ. Така българите постепенно престанали да бъдат считани за отделен народ.

В течение на пет века завоевателят стоварвал ударите си главно върху православно-християнската вяра на покореното население и се стремяло да го асимилира.Неизменното пребиваване на българския народ в праотеческата вяра допринесло за запазване и на съзнанието му за народностна принадлежност. Духовното напрежение в този продължителен стоманен отпор издигнало мнозина до ореола на светостта. Българския народ, свързан по участ и историческа мисия с другите балкански народи, допринесъл твърде много за спиране настъплението на Исляма към Западна Европа, което от своя страна е могло да има отрицателни последици в нейното развитие и да забави Ренесанса. Следователно тази роля на българския народ има общоевропейско и оттук световно културно-историческо значение.

През втората половина на XVII в. наред с икономическото активизиране на българския народ, преп. Паисий Хилендарски чрез своята с огнен патос написана книга "История славянобългарска" поставил началото на Българското възраждане. Преп. Паисий изтъкнал, че възстановяването на независимата Българска църква, равнозначно на признаване от османците на българското население за отделна от гърците народност, за българска нация, било първата и безусловно необходима предпоставка за възтановяването на независимата българската държава. Силен тласък към осъществяване на тази идея дала будително-просветната дейност на епископ Софроний Врачански. Когато тя била възприета и усвоена от различните слоеве на българския народ, избухнала борбата потив гръцката духовна власт за възтановяване независимата Българска църква. В продължение на три-четири десетилетия българското население от Мизия, Тракия и Македония се сплотило и спонтанно обединило в тази борба, в живо етническо цяло: формирало се ясно народностно съзнание, създадена била българската нация. През 1870 г. със султански ферман турското правителство въстановило незаконно унищожената някога от него Българска патриаршия с титул "Българска екзархия". То включило в нейния диоцез, съгласно чл.10 на фермана, всички български области. Така завоевателите официално признали пред света българската нация и меродавно определили нейните етнически граници. Българската църква постигнала международно правно признание на тая нация пред света и я консолидирала етнически, духовно, културно-исторически, териториално и до известна степен и политически.

През 1871 г. се състоял голям Църковнонароден събор от представители на епархиите в Северна България, Тракия и Македония. На него участвали 12 духовници, 5 архиереи и 36 миряни. Изработен бил Устав на Българската екзархия. Както съборът, така и Уставът били проникнати дълбоко от съборното начало. Уставът установил за централното управление на Църквата два върховни органа: Свети Синод, състоящ се само от архиереи, с компетенция върху чисто духовните дела, и Върховен мирски екзархийски съвет, състоящ се от 6 души миряни под председателството на Екзарха, с компетенция върху недуховни дела; за епархийското управление - архиерей и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за архиерейското намесничество /духовна околия/ - архиерейски намесник и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за енорията - енорийския свещеник със съдействие на цялата църковна община. Уставът провеждал последователно изборното начало: съответните основни органи на църковното управление заемали местата си само чрез избор /от епископа, клира и народа/. Той задължавал тези органи освен с пряката им църковна работа още и с училищно-ръководна, културно-просветна и социално-етична дейност, която те действително развили в голям мащаб.

Освободена от всякаква външна зависимост, Българската екзархия се отдала изцяло на народополезно служение. Тя всъщност дала и първото политическо възпитание на българския народ в дух на дълбок патриотизъм. Нейния диоцез станал критерий на великите сили за определяне етническите граници на българския народ непосредствено след Априлското въстание /1876 г./. До 1913 г. тя ръководела многобройни епархии, разположени на територията на Северна и Южна България, Македония и Одринска Тракия. Само в Македония и Одринска Тракия Българската екзархия завеждала до това време 7 епархии с архиереи и 8 временно управляващи ги председатели с 38 архиерейски намесничества, 1218 енории и църкви, 1212 енорийски свещеника, 64 манастира и 202 параклиса, а така също 1373 училища с 2266 учители и 78 854 ученици.

С Първата световна война, по силата на мирните договори, Българската екзархия била лишена от ведомството си в Македония и Беломорска Тракия. Още през 1913 г. екзарх Йосиф I се преместил от Цариград в София. След неговата смърт /1915 г./ Екзархията дълго време била възпрепяствана да пристъпи към избор на свой редовен предстоятел. Отдавайки се обаче по-безпрепяствено на своята пряка мисия, тя засилила духовно-просветната си и социално-етична дейност. Организиран бил редовен църковен печат, засилило се разпространението на св. Библия и на богословската литература, борбата срещу инославните пропаганди и др.

V. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПАТРИАРШИЯ

Учредяването на Българската екзархия /1870 г./ е преходен исторически етап към възстановяване на Българската патриаршия, прекратила неправомерно своето съществуване в края на 14-то столетие.

Още през възрожденската епоха българските църковни дейци замислили осъществяването на идеята на преп. Паисий Хилендарски за възстановяване на Българската патриаршия.

Зависимостта от Цариградската патриаршия, трудностите произтичащи от политическото иго и други фактори, налагали обаче да се върви към постепенно осъществяване на този възрожденски идеал.

След края на Втората световна война /1944 г./, в България бе създадена възможност за възглавяване на останалата цели 30 години без редовен предстоятел Българска екзархия. Със съдействието на сестрите православни църкви /особено Руската/ на 22.II.1945 г. бе вдигната схизмата, която няколко десетилетия възпрепястваше нормалните междуцърковни връзки на Екзархията. Със специален томос Цариградската патриаршия призна автокефалията на Българската църква.

През 1950 г. бе изработен "Устав на Българската православна църква", който подготви по-нататък пътя към възстановяване на Патриаршията. Още в началото /чл. 1/ на Устава "самоуправляемата Българска православна църква" се назовава "Патриаршия".

В заседанието си на 3 януари 1953 г. Св. Синод на Българската Православна Църква реши да свика на 8 май с.г. Църковно-народен събор, който да възстанови патриаршеското достойнство на родната Църква и да избере предстоятел-патриарх.

За това голямо църковно-народно тържество в София пристигнали делегации на следните православни църкви: Руска, начело с Ленинградския /Санкт Петербург/ и Новгородски митрополит Григорий; Румънска, начело с патриарх Юстиниан; Полска, начело с предстоятеля митрополит Макарий; Чехословашка, начело с предстоятеля митрополит Елефтерий. В тържеството участвали чрез свои представители или чрез телеграфски и писмени привествия още Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Грузинската, Сръбската и Еладската църкви.

Свикания съгласно Устава Трети църковно-народен събор /8-10 май/ въстановил патриаршеския статус на Българската Църква и на 10 май избра Негово Високопреосвещенство св. Пловдивския митрополит Кирил, наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за Патриарх Български и митрополит Софийски.

Интронизацията станала непосредствено след избора в Патриаршеската катедрала храм-паметник "Св. Александър Невски" в присъствието на представители на правителството и културната общественост, чуждестранните делегации и многочислен вярващ народ.

Нововъзстановената Българска патриаршия бе призната от всички православни църкви. Нейния предстоятел установи жива връзка с тях чрез взаимни братолюбиви послания и гостувания. Със своята първосветителска, църковно-просветна, пастирска и научна дейност той доби широка известност в християнския свят, сред широката културна общественост у нас и чужбина. Израстна престижът на Българската църква както всред православните и инославните християнски църкви и организации, така и сред световната общественост.

След блажената кончина на Светейшия Патриарх Кирил /7 март 1971 г./, в заседанието си на 19 май 1971 г., въз основа чл. 16-23 от Устава на Българската православна църква, Св. Синод реши да се произведе избор за нов патриарх.

Свикания на 4 юли 1971 г. Патриаршески избирателен църковно-народен събор избра единодушно Негово Високопреосвещенство св. Ловчанския митрополит Максим, тогавашен наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за патриарх Български и митрополит Софийски.

Непосредствено след това в Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски", в присъствието на представители на правителството и на българската културна общественост, на гостуващите делегации и многочисления вярващ народ тържествено бе извършена интронизацията на новия патриарх.

В това голямо общоцърковно тържество участваха със свои делегации, привествия и поздравления следните църкви и междухристиянски организации: Вселенската патриаршия, начело с митрополит Спиридон Родоски; Александрийската патриаршия, начело с митрополит Синесий Нубийски; Иерусалимската патриаршия, начело с архиепископ Имений Лидски; Руска православна църква, начело с Московския и на цяла Русия Патриарх Пимен; Грузинската църква, начело с Патриарх-католикос Ефрем II; Сръбската църква, начело с епископ Емилиян Славонски; Румънската църква, начело с Патриарх Юстиниан; Кипърската църква, начело с хорепископ Хризостомос Констански; Еладската църква, начело с митрополит Стефан Трифилски; Полската православна църква, начело с предстоятеля и митрополит Василий Варшавски; Чехословашката православна църква, начело с предстоятеля и митрополит Доротей; Финландската църква, начело със свещеник Олли Бергман; Руската православна църква в САЩ, начело с архиепископ Иоан Чикагски и Минеаполски; Японската православна църква, начело с архиепископ Владимир; Арменската църква, начело с епископ Дираир Мардикян; Световния съвет на църквите, начело с пастор Йенс Томсън, помощник-генерален секретар; Християнската миротворна конференция, начело с нейния генерален секретар д-р Януш Маковски; организация "Пакс", начело с Мечислав Стахура. Присъстваха също представители на Българската Акронска и Детроитска епархия в Америка, начело на протоиерей Борис Вангев.

В лицето на Негово Светейшество Патриарх Максим Българската православна църква вижда свой отец, който с дълбока вяра и чистота, с любов, мъдрост, волева устойчивост и далновидност със съдействието на Светия Синод, я водеше и води успешно по пътя на изпълнение спасителните й задачи.

[Bulgaria]

[Bulgaria]

Свети Иван Рилски Чудотворец е български духовник, най-известният български светец, покровител на българския народ, патрон и основател на най-големия ставропигиален манастир в България - Рилския. Роден е вероятно през 876 г. в село Скрино край Дупница и умира на 18 август 946 г. Живее по времето на княз Борис I и цар Симеон I Велики. Най-активните му години са при царуването на цар Петър I (927-969). Основният му празник в православния календар е Отчовден на 19 октомври.

До 25-годишна възраст Свети Иван Рилски е пастир. Но в неговото сърце винаги гори любовта към Бога и желанието да му се посвети изцяло. Първоначално рилският чудотворец постъпва в манастира "Св. Димитър", под връх Руен във Влахина планина. Там придобива богословско образование, изучава богослужебните книги, получава духовнически сан и се подготвя за великата си духовна мисия. Приел монашество, той се отдава на пост и молитва, като се установява първоначално във Витоша, а по-късно в най-високата и безлюдна българска планина Рила, където по-късно основава едноименния манастир. Там той извършва множество чудеса, помага на хората в нужда, изцерява от тежки болести.

Славата му се разнася далеч от Рила планина, из пределите не само на България, но и на Европа. Българският цар Петър I изминава цялото разстояние от 500 км от столицата Велики Преслав до Рила, за да се срещне с него. Монахът обаче не пожелава да се запознае с владетеля поради смирение. Той приема плодовете, но не и златото, което държавният глава му предлага, като само му се покланя отдалеч. Това още повече увеличава славата му и към него заприиждат ученици от цяла България.

След смъртта си през 946 г. св. Иван е погребан близо до основаната от него Рилска обител, но скоро след това Петър нарежда мощите му да бъдат пренесени в град Средец, днешна София. Вероятно тогава този първи и най-велик български светец е канонизиран. Византийският писател Георги Скилица свидетелства, че в Средец мощите му излекуват византийския император Мануил I Комнин (1143-1180).

През 1183 г., по време на поредната унгарско-византийска война, унгарският крал Бела III превзема Средец и отнася мощите на свети Иван в своята столица Гран (Естергом). Според преданието местният римокатолически архиепископ заявява, че не му е известно да съществува такъв светец, за което св. Иван го наказва с онемяване. След като се прекланя пред мощехранителницата и иска прошка, говорът му се възстановява. Впечатлени и обезпокоени от това чудо, през 1187 г. унгарците връщат мощите на светеца в България.

На 1 юли Църквата празнува връщането на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилската обител. През 1195 г. цар Иван Асен I тържествено ги пренася в столицата Търново. През 1469 г., след като получават разрешение от султана, монасите от Рилската обител донасят мощите на светеца от Търново в основания от него Рилски манастир. И днес всеки вярващ може да целуне ръката на св. Иван Рилски, чиито нетленни мощи се намират в специална ракла пред иконостаса в главната църква на манастира.

[Bulgaria]

На нивата славянска са орали и сеяли много българи. За част от тях е известно почти всичко, а от други в историята са останали само имена.

Един от полузабравените българи е Киприян - митрополит Московски и на цяла Русия. Той е роден в Търново през 1330 година. Произхожда от рода на Григорий Цамблак. Своя път започва в Килифаревския манастир на св. Теодосий Търновски, след това отива в Константинопол, а по-късно - в Света Гора. Като монах в Атон Киприян се отличавал със своя свят начин на живот, за което свидетелствува посланието на св. патриарх Евтимий до инока Киприян - "Еуфимия". Сред монасите на манастирите в Света гора младият българин се прославил със своята образованост, любознателност и познаване на свещените книги.

Това не убегнало от вниманието на константинополския патриарх Филотей, който привлича инока и го прави свое доверено лице - "приближен монах". Патриарх Филотей е един от най-енергичните защитници на идеите на Свети Григорий Палама, провеждащ политика на обединяване на всички православни, прекратяване на междуособиците, постигане на единство сред руската и въобще сред православната църква.

Първото появяване на Киприян в Русия е през 1373 г. в качеството му на патриаршески пратеник. Той е разследвал отношенията на митрополит Алексий със западноруските черкви във връзка с жалбите на литовския княз Олгерд по повод на това, че московският митрополит не посещавал и дори забравял черквите му. По време на това си пребиваване Киприян съумял да вникне в интересите на литовските князе и се пострал да укрепи тяхното доверие към себе си така, че те пожелали да го имат за свой духовен баща.

Стремейки се да задържи Мала Рус в църковно единство с Великата Рус и стараейки се да запази Литва в православното лоно, патриарх Филотей ръкополага на 2 декември 1375 г. Киприян за митрополит Киевски, Руски и Литовски и решава след смъртта на митрополит Алексий Киприян да стане митрополит на цяла Русия.

На 23 май 1381 г., на празника Вознесение Господне, митрополит Киприян е посрещнат в Москва с особена тържественост:"И многу звонению бывшу во вся колоколы и многу народу сшедшуся на сретение его, яко весь град подвижеся.". Скоро обаче, през есента на 1382 г., митрополит Киприян изпада в немилост и е отстранен в Киев. По-спокойни времена за него настъпват в края на 1387 г., когато в Константинопол съборно е определено, че "митрополит Киевски и на цяла Русия ще бъде и ще се нарича кир Киприян, който до края на живота си ще заема този пост". Това решение на патриарх Нил е потвърдено през февруари 1389 г. от неговия приемник патриарх Антоний.

През есента 1390 г., през четвъртата седмица на Великия пост, митрополит Киприян тържествено влиза в Москва. След 14 години на усилия и премеждия Киприян получава повече, отколкото е желал някога - фактически той обединява под своята власт разделените части на Московската митрополия и до самата си кончина я управлява в качеството си на митрополит на цяла Русия.

В продължение на 17 години този високообразован българин заема най-високия пост в йерархията на Руската православна църква (РПЦ) като възприема и прилага реформите и концепциите на Патриарх Евтимий Търновски.

Бидейки любител на книжовни мъдрости, Св. Киприян постоянно преписва и разпространява полезни книги, превежда и редактира по-раншни преводи на светите книги. Особено място в творчеството му заема житието на светеца чудотворец, негов предшественик - митрополит Петър. И в това житие проличава панегиричния стил и похват, характерни за школата на древната българска столица.

Митрополит Киприян умира в лятната си резиденция на 16 септември (стар стил) 1406 г. Четири дни преди смъртта си той продиктувал грамота, като заповядал тя да бъде прочетена на глас при погребението му. В редица летописи към завещанието на Киприян се прилага философско-поетическо произведение за преходността и суетността на земния живот. Неговото дело е оценено от руските учени историци и изследователи.

Митрополит Киприян живее и твори в сложно време на междуособни борби, когато многобройните руски уделни князе с мъка се разделят със своята независимост. В това отношение ролята на митрополит Киприян е огромна. Той допринася много за обединението на руските земи около Московското княжество, защото това е повелята на времето: за да дадат успешен отпор на многобройните вътрешни и външни предизвикателства, руските славяни е трябвало да бъдат единни и сплотени.

Духовният и граждански подвиг на митрополит Киприян не е забравен в Русия. Той е погребан в главния руски храм - в Успенския събор в Кремъл, в югозападното крило на черквата.

Името на светеца Киприян е вписано в православния календар на Руската православна църква и се отбелязва два пъти годишно - на 23 май и 16 септември.

Петър Куцаров

[Bulgaria]

Easter in Bulgaria Easter traditions in Bulgaria are a derivative of the Eastern Orthodox Church rituals. As the Bulgarian name implies "Velikden" (Great Day), Easter in one of the most significant holidays in the Bulgarian calendar and starting with Palm Sunday, the holy week leads up to the Great Day. In tune with worldwide Orthodox traditions, bright red colored eggs and Easter breads known as "kolache" or "kozunak" are the prominent symbols of Easter in Bulgaria. At midnight on the Saturday before Easter Sunday, people gather at the church with red painted eggs and bread. The priest proclaims three times "Christos voskrese" (Christ has risen) and the congregation replies "Vo istina voskrese" (Indeed he has risen). One of the Easter breads is specially decorated with one or more (but an odd number) of red eggs. After a special sequence of services, the clergy blesses the breads and eggs brought by the people.

The Bulgarian good luck crack is a unique Easter tradition in Bulgaria. Eggs are cracked after the midnight service and over the next few days. The egg that is cracked on the wall of the church is the first egg people eat after the long fast of Lent. People take turns in tapping their eggs against the eggs of others, and the person who ends up with the last unbroken egg is believed to have a year of good luck.

[Bulgaria]

Стенопис од црквата Свето Благовештение во Прилеп Стенопис од црквата Свето Благовештение во Прилеп: На првата
фотографија во средина напишано - "Бугарски просветители Св. Кирил и
Св. Методиј", во лево - "Проповед кон бугарскиот народ", во десно
избришан е натписот - "Крштение на Цар Борис I" Бугарски културен клуб - Скопје http://www.bkks.org

[Bulgaria]

Княз Борис I Михаил Покръстител

[Bulgaria]

Болгария при князе Борисе I
Крещение Болгарии, изобретение славянской письменности и формирование новой христианской духовности стало главными событиями болгарской истории второй половины IX - первой четверти X в. Путь Болгарии к христианству был длителен. Признанная еще в 681 г. Византией Болгария приняла новую религию лишь почти два век спустя, при князе Борисе (852-889 гг.). Болгарский князе, решив ввести в стране новую веру, должен был справиться одновременно с двумя сложнейшими задачами: принудительно или добровольно окрестить свой народ и в то же время найти достойное место для Болгарии в ряду христианских государств. Для христианских Европы и Византии языческая Болгария не являлась полноправным партнером.
К сер. IX в. в Европе сложилась достаточно устойчивая церковная иерархия, которая, однако, не исключала борьбы папы римского и византийского патриарха за первенствующую роль.
князе Борис, решившийся окрестить Болгарию - личность несомненно яркая и драматичная. Язычник - Борис и христианин - князь Борис-Михаил - это одно и то же лицо. Смиренный монах и разгневанный правитель, приказавший уничтожить не толь ко более пятидесяти предводителей языческого бунта, но и все их семьи, а также повелевший ослепить своего сына за измену христианству - это тоже Борис I.
Поиски своего места в христианском мире Болгария начала с помощью оружия. Однако Бориса преследовали военные неудачи, не помогла и политика лавирования. Вскоре после своего вступления на престол Борис в союзе с Великой Моравией начал войну против немецкого короля Людовика, но потерпел поражение. Неудача постигла его и в борьбе с Византией в 855-856 гг. Болгария потеряла тогда область Загоры и Филиппополь. Не помог в борьбе с Византией и союз с Людовиком Немецким , снова последовало поражение. И тогда Византия предложила болгарскому князе мир и совершение в его стране обряда крещения. Введение новой религии растянулось на несколько лет, с 864 до 866 г. Почему болгарский правитель принял, наконец, решение о крещении? Возможно под влиянием серии военных неудач, а также привлеченный заманчивым предложением Византии вернуть Болгарии ряд отторгнутых у нее областей. Возобладало желание Бориса вписаться в христианскую общность европейских народов.
В начале 864 г. князе Борис был окрещен вместе с семьей и ближайшими сановниками в своем дворце в обстановке полной таинственности. Акт крещения был совершен священниками , прибывшими из Византии. Этот акт не был торжественным. Народ в целом не понимал и не принимал новую религию. Не замедлил подняться мощный языческий бунт, тотчас же жестоко подавленный Борисом. Духовный сын византийского императора Михаила III, каковым являлся теперь болгарский князе, принял титул князя и новое имя Михаил. Справившись с антихристианским движением, правитель Болгарии был еще очень далек от заветной цели устройства самостоятельной болгарской церкви.
Впереди была длительная борьба за ее автономию. Стараясь добиться самостоятельности для своей церкви, Борис лавировал между двумя могущественными христианскими центрами - Римом и Константинополем. Болгария добивалась статуса автокефалии церкви , либо патриархии. Стремясь получить необходимые разъяснения относительно положения болгарской церкви, князь Борис отправляет послания в разные христианские центры. Византийский патриарх Фотий в ответ на вопросы болгарского князя прислал морально-этическое послание, в котором, правда, ни словом не обмолвился о положении болгарской церкви в иерархии вселенских церквей. В послании он наставлял Бориса в том, что глава государства обязан заботиться не только о своем спасении, , но и вверенном ему народе, руководить им и вести к совершенству. Но вразумительного ответа о статусе болгарской церкви Борис от константинопольского патриарха так и не получил. Тогда он решил обратиться по другим адресами. Болгарские посольства были отправлены к Людовику Немецкому, в Регенсбург, а также в Рим, к папе Римскому (866 г.). Папа откликнулся объемным посланием, прислав 106 ответов на вопросы болгар. Судя по посланию папы, болгарского князя более всего интересовали проблемы учреждения в Болгарии патриархии и процедура рукоположения патриарха. Борис просил разъяснить основы новой религии, прислать богослужебные книги и проповедников. Папа разъяснил, что Болгарии пока подобает иметь епископа, а не патриарха. После рукоположения епископа можно избрать архиепископа, а уж затем и патриарха, рукоположить которого может более высокий церковный чин, т.е. кто-то из уже существующих патриархов. Глава римской церкви подробно рассказывал болгарам, какие патриархи являются истинными. При этом он не преминул подчеркнуть, что Константинопольская церковь не является апостольской и создана лишь по благоволению светских властей, в то время как римская церковь освящена апостолами Петром и Павлом. Таким образом, вновь обращенных болгар погружал в пучину длительной Римо-Константинопольской церковной распри.
В 867 г. умер папа Николай I. В этом же году был низложен с патриаршего престола Фотий. Борису пришлось иметь дело с новыми партнерами. Болгарское посольство отправилось в Рим к новому папе с просьбой рукоположить архиепископом Болгарии выдвинутого болгарами кандидата. Папа же настаивал на своем кандидате на болгарский церковный престол. История с определением статуса болгарской церкви завершилась на вселенском соборе 870 г., где болгарская церковь была поставлена под верховенство Константинопольской патриархии. Во главе церкви был поставлен архиепископ , рукоположенный Константинопольским патриархом.

[Bulgaria]

Быт и культура болгар в XV-XVII вв.
Установление османской власти над османскими землями нанесло тяжелый удар средневековой культуре болгар. Уничтожение болгарского государства, ликвидация самостоятельности болгарской церкви, истребление, исламизация и деклассирование знати лишили культуру поддерживающих ее развитие институтов и деформировали ее социальный механизм. К этому добавились прямой натиск иноверного государства-угнетателя и его элиты на конфессиональные устои болгарской средневековой культуры. Непосредственные ограничения налагались на храмовое и монастырское строительство. Даже на ремонт и восстановление ранее существовавших церквей и монастырей требовалось особое распряжение властей, вновь же возводимые храмы не могли иметь колоколен и куполов и не должны были заслонять мусульманам вид на мечеть с любого угла зрения. Церкви становились меньше размерами, иногда частично зарывались в землю, монастыри вытеснялись из городов и их округи и прятались в отдаленных местностях, горах и их предгорьях, в лесах. В XV-XVI вв. уже начинает ощущаться и культурное давление греческого духовенства, представители которого преобладали в церковной иерархии болгарских земель.
В первые десятилетия османского господства ряд блестящих представителей болгарской культурной элиты покидают родные места и находят убежище в Сербии, Валахии, Великом Княжестве Литовском и в Московской Руси. Наиболее видный последователь Евфимия Тырновского Григорий Цамблак внес большой вклад в развитие сербской, славяноязычной валашской и древнерусской книжности. Одной их самых ярких фигур в культуре Сербии эпохи Стефана Лазаревича стал болгарин Константин Костенецкий - автор уникального в православной книжности ученого трактата “Разъясненное сказание о письменах” и пространного жития сербского деспота. Крупнейшим очагом болгарской культуры в XV-XVII вв. оставался Рильский монастырь, где в середине XV в. трудился Владислав Грамматик - автор “Повести о перенесении мощей св. Ивана Рильского из Тырнова в Рильскую обитель” и ряда рукописных сборников , в том числе Рильского панегирика, содержащего более ста произведений средневековых болгарских и византийских писателей.
Важнейшим центром болгарской культуры XV - XVII вв. была София. Здесь в первой половине - середине XVI столетия были созданы два пространных жития болгарских новомучеников - софийских ремесленников Николы и Георгия, отказавшихся от ислама и растерзанных мусульманскими фанатиками. Эти памятники, написанные местными священниками Матеем и Пейо, следуют средневековому канону и, в то же время, несут новое идейное содержание, утверждая верность православию как основе болгарского самосознания. Акцент в этих памятниках переносится с характерного для XIII - XIV вв. этноцентрического восприятия общественно-политической ситуации в общехристианский и общебалканский контексты. Уже в произведениях Владислава Грамматика в центре внимания находится не болгарский народ, а балканский православный мир, противостоящий как иноверным завоевателям, так и “латинству”. Аналогичные тенденции воплощают произведения Димитрия Кантакузина - образованного и знатного грека, чья деятельность была связана с Болгарией, автора Похвал Димитрию Солунскому и Николаю Мирликийскому, Жития и Службы Ивану Рильскому и др. произведения. В окрестностях Софии располагались многочисленные монастыри - Драгалевский, Кремиковский, Лозенский - где переписывались книги, создавались иконы и фрески и обучались грамоте юные болгары.
В XVII в. на развитие болгарской культуры оказывает все большее влияние современная ей русская книжность. Проникновение на Балканы русской старопечатной книги наряду с усилившимися церковными связями болгарского духовенства с Россией обеспечивали широкие и активные возможности культурного взаимодействия двух славянских народов. В это время в культурном сознании болгар возникают надежды на освобождение от турецкого гнета в помощью “Деда Ивана”, в образе которого прочитываются представления о крепнувшем Российском государстве.
Особым явлением в духовной жизни болгар XVI XVII вв. стало распространение в ограниченной несколькими католическими болгарскими общинами (Чипровцы, София, Никополь и др.) среде литературы, созданной получившими католическое образование болгарскими клириками. В 60-70-е гг. XVI в. в Венеции печатал книги на церковнославянском языке болгарин Яков Крайков. В середине XVII в. в Риме подобную деятельность развил никопольский епископ-католик Филипп Станиславов, издавший в 1651 г. “Абагар” - первое печатное сочинение, отражавшее нормы разговорного литературного языка XVII в. и представлявшее собой свиток из пяти листов в текстами молитв. Католический архиепископ Софии Петр Богдан Бакшев издал в Риме в 1637 и в 1643 гг. две книги на т.н. “иллирийском языке” - славянском наречии, использовавшемся католическим духовенством для проповеди в православных славянских землях. П.Богдан был автором первой “Истории Болгарии”, написанной им по-латыни в 40-60-е гг. XVII в. и частично дошедшей до наших дней.
Однако католическая книжность осталась изолированным явлением в развитии болгарской культуры XVI-XVII вв. В целом же болгарская культура первых трех веков османского ига в новой, крайне тяжелой и сложной исторической обстановке продолжала развивать традиции, созданные в средневековой Болгарии. Ее основой оставалась православная вера, постепенно дополнявшаяся болгарским самосознанием через влияние народной Среды, сочетавшей ортодоксальные представления с верованиями, коренившимися в языческих и еретических традициях, и взращивавшей в противостоянии османам новую, этнически ориентированную идентификацию болгарской народности.