Вход
Зарегистрироваться
Цитата
УВОД
Българи и албанци съжителстват на Балканите повече от 13 века, но отношенията между тези два
народа все още са рядко обект на проучвания. Едно от обясненията за това е слабият досега интерес
на учените към самата история на Албания и албанците, в сравнение с останалите балкански държави
и народи. Не без значение като че ли е и обстоятелството, че до разпадането на Югославия, в
десетилетията след Втората световна война, Албания и албанците бяха изолирани в периферията на
ставащото на Балканите. Безспорен факт обаче е, че в редица периоди от хилядолетното минало на
Балканския полуостров албанците са имали (и днес продължават да имат) съществена роля в
историческите събития.
Между многото особености, характеризиращи историята на албанците, една от най-интригуващите се
отнася до техните постоянни миграции на Балканите и извън тях. От появата им на историческата
сцена под това народностно име в ХІ в. албанците постоянно демонстрират висока степен на
мобилност, обусловена както от чуждия натиск отвън, така и от начина им на живот и демографския
прираст. От тази гледна точка, напълно разбираемо, настоящото изследване си поставя твърде
амбициозна цел - да проследи в едни широки времеви и пространствени миграционни рамки
албанските потоци към Източните Балкани и по-специално в българските земи.
Не случайно хронологически въведението започва от заселва-нето на славяните в земите на днешна
Албания в края на VІ в. и се пренася в периода на Първото българско царство. С този кратък поглед
върху отношенията между българи и албанци в Средновековието целях да запозная читателя с
генезиса на етническите миграции на албанците. Интересен за отбелязване е засвидетелстваният в
редица документи факт, че чак до ХІІІ–ХІV в. българите са представлявали значима част от
населението на това, което е днешна Южна Албания.
Преселванията прочее на албанци към България в периода на османското владичество е основният
проблем, на който в книгата са отделени най-много страници. Той всъщност е и най-слабо познат в
историографията и една от съдържателните, обективни причини е, че почти всички албанци от
Северна България са емигрирали на север от р.Дунав още в края на ХVІІІ – началото на ХІХ в. Така
щото, при освобождението на България през 1878 г. албанците вече не присъстват като компактно
население в страната, а единственото албанско село, запазено и досега, е включено в територията на
България едва след Балканските войни (1912–1913 г.).
Разбира се, длъжен съм да подчертая, че въпреки липсата на цялостно и всеобхватно представяне на
темата за албанските поселения в България, тя е засегната частично в няколко изследвания, спиращи
се върху едно по-късно преселническо движение, обхванало българи и по-рядко куцовласи от Южна
Албания и Западна Македония през ХVІІІ–ХІХ в. Тази вълна от преселници обаче, получила в
научната литература названието “арнаутско преселническо движение”, не включва етнически албанци
и тук тя не е специален обект на проучване.
Установяването на османското владичество над Балканите дава поредния нов импулс за миграция на
албанците по различни краища на полуострова.
Изключвайки Македония, преселническите потоци на албанци в източна посока, към българските
земи, не са се отличавали с този интензитет, какъвто например се наблюдава при миграциите към
Епир, Косово, Южна Сърбия и Черна гора. Независимо от това и като последица от разнородни
причини, в редица региони на Северна България и Тракия през ХV–ХVІІ в. се образуват селища,
населени от албанци. В хода на моите проучвания върху албанските поселения в Източните Балкани
успях да се натъкна на солидни свидетелства за присъствието на албанци католици в град Кратово (в
дн. Република Македония) и в Копиловци, Монтанско; също и на православни албанци в няколко села
на Северна България, сред които Арбанаси, Търновско; Червена вода, Русенско; Пороище,
Разградско; Добрина и Девня, Варненско. Освен тях една по-компактна група от населени от албанци
села е съществувала и в Одринска Тракия.
Впечатляващото е, че макар попаднали в българска или друга чуждоезична етническа среда,
албанците съхраняват своя език и етническа самобитност в продължение на столетия. В този смисъл,
описвайки миграциите, създаването и установяването на албанските поселения, съществували на
територията на днешна България, в настоящата монография се опитвам да изляза извън общоприетите
стандарти на традиционното историческо изследване и, проследя-вайки историко-демографските
процеси, да откроя икономическата и политическа активност, религиозния живот и културното
развитие на албанските агломерации. За реконструкцията на фактите, доказващи събитията, явленията
и процесите, е използван разно-роден по произход и разнообразен по характер изворов материал.
Консултирани са включително всички значими български и чужди научни публикации в областта на
историята, демографията, лингвистиката, топонимията, етнографията, епиграфиката и археоло-
гическите проучвания.
Българи и албанци съжителстват на Балканите повече от 13 века, но отношенията между тези два
народа все още са рядко обект на проучвания. Едно от обясненията за това е слабият досега интерес
на учените към самата история на Албания и албанците, в сравнение с останалите балкански държави
и народи. Не без значение като че ли е и обстоятелството, че до разпадането на Югославия, в
десетилетията след Втората световна война, Албания и албанците бяха изолирани в периферията на
ставащото на Балканите. Безспорен факт обаче е, че в редица периоди от хилядолетното минало на
Балканския полуостров албанците са имали (и днес продължават да имат) съществена роля в
историческите събития.
Между многото особености, характеризиращи историята на албанците, една от най-интригуващите се
отнася до техните постоянни миграции на Балканите и извън тях. От появата им на историческата
сцена под това народностно име в ХІ в. албанците постоянно демонстрират висока степен на
мобилност, обусловена както от чуждия натиск отвън, така и от начина им на живот и демографския
прираст. От тази гледна точка, напълно разбираемо, настоящото изследване си поставя твърде
амбициозна цел - да проследи в едни широки времеви и пространствени миграционни рамки
албанските потоци към Източните Балкани и по-специално в българските земи.
Не случайно хронологически въведението започва от заселва-нето на славяните в земите на днешна
Албания в края на VІ в. и се пренася в периода на Първото българско царство. С този кратък поглед
върху отношенията между българи и албанци в Средновековието целях да запозная читателя с
генезиса на етническите миграции на албанците. Интересен за отбелязване е засвидетелстваният в
редица документи факт, че чак до ХІІІ–ХІV в. българите са представлявали значима част от
населението на това, което е днешна Южна Албания.
Преселванията прочее на албанци към България в периода на османското владичество е основният
проблем, на който в книгата са отделени най-много страници. Той всъщност е и най-слабо познат в
историографията и една от съдържателните, обективни причини е, че почти всички албанци от
Северна България са емигрирали на север от р.Дунав още в края на ХVІІІ – началото на ХІХ в. Така
щото, при освобождението на България през 1878 г. албанците вече не присъстват като компактно
население в страната, а единственото албанско село, запазено и досега, е включено в територията на
България едва след Балканските войни (1912–1913 г.).
Разбира се, длъжен съм да подчертая, че въпреки липсата на цялостно и всеобхватно представяне на
темата за албанските поселения в България, тя е засегната частично в няколко изследвания, спиращи
се върху едно по-късно преселническо движение, обхванало българи и по-рядко куцовласи от Южна
Албания и Западна Македония през ХVІІІ–ХІХ в. Тази вълна от преселници обаче, получила в
научната литература названието “арнаутско преселническо движение”, не включва етнически албанци
и тук тя не е специален обект на проучване.
Установяването на османското владичество над Балканите дава поредния нов импулс за миграция на
албанците по различни краища на полуострова.
Изключвайки Македония, преселническите потоци на албанци в източна посока, към българските
земи, не са се отличавали с този интензитет, какъвто например се наблюдава при миграциите към
Епир, Косово, Южна Сърбия и Черна гора. Независимо от това и като последица от разнородни
причини, в редица региони на Северна България и Тракия през ХV–ХVІІ в. се образуват селища,
населени от албанци. В хода на моите проучвания върху албанските поселения в Източните Балкани
успях да се натъкна на солидни свидетелства за присъствието на албанци католици в град Кратово (в
дн. Република Македония) и в Копиловци, Монтанско; също и на православни албанци в няколко села
на Северна България, сред които Арбанаси, Търновско; Червена вода, Русенско; Пороище,
Разградско; Добрина и Девня, Варненско. Освен тях една по-компактна група от населени от албанци
села е съществувала и в Одринска Тракия.
Впечатляващото е, че макар попаднали в българска или друга чуждоезична етническа среда,
албанците съхраняват своя език и етническа самобитност в продължение на столетия. В този смисъл,
описвайки миграциите, създаването и установяването на албанските поселения, съществували на
територията на днешна България, в настоящата монография се опитвам да изляза извън общоприетите
стандарти на традиционното историческо изследване и, проследя-вайки историко-демографските
процеси, да откроя икономическата и политическа активност, религиозния живот и културното
развитие на албанските агломерации. За реконструкцията на фактите, доказващи събитията, явленията
и процесите, е използван разно-роден по произход и разнообразен по характер изворов материал.
Консултирани са включително всички значими български и чужди научни публикации в областта на
историята, демографията, лингвистиката, топонимията, етнографията, епиграфиката и археоло-
гическите проучвания.
Наверх
Ответить
Цитировать
